Кога можем да изречем – Достатъчно! С какво изобщо е свързана достатъчността?
Моето усещане за съвременния свят е, че никога не е досататъчно – винаги може повече. В света, в който живеем има ограниченост на ресурсите, а тази ограниченост неминуемо води до конкуренция и доколкото това е път за развитието и надскачането на себе си, аз си задавам въпроса Необходимо ли е да се надскоча?
Когато гледам към постиженията на другите, успявам ли да се свържа със собствените си успехи и нужди, защото достатъчността е свързана именно с това – връзката с мен? Ако сравнявам живота си с усмихнатите идеални образи, греещи от социалните мрежи, ще мога ли да получа усещане за достатъчност на себе си или ще продължа щафетата по „щастие на дълга дистанция“.
Достатъчнстта е многопластова, тя започва още в семейната среда, думите, с които роителите ни са ни поощрявали и начинът им на подкрепа в развитието ни. Била ли съм достатъчно добра, достатъчно умна, достатъчно послушна или винаги е трябвало още малко? Имало ли е значение за успеха на моята шестица по математика, дали и Пена е имала шест?
В последствие социалната среда и нейните изисквания неумолимо се стоварват върху още незрялата ни подрастваща система – Дали съм достатъчно във форма или и остават още два килограма? Достатъчно добре ли се представям? И за да направим нещата още по-добри добавяме и навлизането ни в самостоятелните етапи на живота си и удовлетворяването на обществените норми – Достатъчно добра ли е позицията, на която работя? Достатъчно добър квартал ли е Младост за мен?
Често тялото е най-сигурния показател за достатъчност. То не умее да се преструва, понякога е просто болезнено откровено. Не ми е нужно да анализирам дали съм пила достатъчно вода, ако мога да слушам сигналите от тялото си, и определено за тялото ми няма значение колко вода е пила Пена. Паник атаката например е една аларма, която се задейства и сигнализира – Достатъчно! Спри! Не следваш нуждите си! Тялото често ни говори, разказва ни и ни учи.
Надскачането си има цена – постижението води до изтощенние и липса на енергия за асимилиране и интегриране на успеха, който сме постигнали. По този начин се лишаваме от вътрешното усещане на удовлетвореност и благодарност – благодарност за това, че имам възможност да скоча и вяра, че съм направила възможния скок за мен и това е просто достатъчно! И порочният кръг се завърта: гоня чужда достатъчност, често с чуждо темпо, постигам цели, но не стига, защото винаги може повече!