„Както и да е.“, „Няма значение.“, „Колко съм зле.“, „Това е глупаво.“, „Срам ме е от мен.“
Кога използвам тези фрази в живота си? Често се случва те да бъдат моята преграда, моята защитна стена, която не пропуска вражеската армия до портите на моя замък. Често ги изричам, когатo изпитвам срам, страх, безсилие, вина, унижение. Това са част от моите защитни механизми. Те ме пазят от контакт, който би могъл да бъде и някога е бил болезнен за мен. Това е мой адаптационен механизъм, с който средата става по-приемлива или безопасна за мен или и двете.
Протектори
Значи дали това би означавало, че срамът, вината, страхът, безсилието, вината, унижението всъщност по-скоро са мои стражи, отколкото врагове? Кога срамът се превръща от протектор в личен агресор?
Срам
Едно от определенията за срам е мъчително чувство на недоволство от себе си. Сякаш аз не приемам този, който съм. Срамът е насочен към собствената ми личност. Срамът е „затварящ“ – в него няма място за компания. В него аз съм сама със собственото си преживяване, болезнена, оголена, необичана и незначима. Тогава как така мога да нарека такова болезнено преживяване протектор? Как може да ме пази, когато усещам, че ме разрушава отвътре, както водата дълбае и оформя камъка? Може и двете – изяжда личността ми, но и ме затваря за околните – оставаме двама – аз и срамът. Понякога имам нужда точно от това, например изразът “Да потъна в земята от срам“, тоест ситуацията е толкова непоносима за мен, че това затваряне ме „спасява“. Срамът се явява и като регулатор на поведението ми като личност сред другите – иначе често щях да се разхождам навън по пижама 😊.
Страх
Страхът действа като спирачка, понякога и газ. Може да бъда „скована“ от страх и да не мога да помръдна, но може и да „препускам“ в действия, за да надбягам опасността. Страхът е адаптационен механизъм, който ме пази от опасност или неприятно преживяване, но благодарността към оцеляването ни като вид определено не го прави по „приятен“ за преживяване. Попаднах на една детска книжка „Сбогом страшен чехъл“, която ме усмихна. Често страховете ми са вече „надраснати“ и детето в мен не се нуждае от тях. Не ме е срам от страха ми! Искам да го опозная. Страхът вече не ме пази, а просто ме ограничава да бъда.
Вина
Да видим тази стара приятелка вината. Вината, за разлика от срама, по-скоро е насочена не към личността ми, а към конкретна моя постъпка или действие. Тя ме прави „сгрешила“, но не и „безсмислена“. Вината често е свързана с действие или бездействие, тя „изяжда“ от мен, но не ме „разрушава“. Вината може да бъде разгледана и като катализатор на развитие, например чувствам се виновна пред себе си моето вечно бързане, с което отнемам възможността си за пълноценно преживяване. Осъзнавайки това, мога да предприема действия, с които да „коригирам“ поведението си.
Унижение
Унижението от своя страна по-скоро е свързано с поведението на другите. Унижението може да ме вкара в срама „Аз не ставам за нищо“, „Аз съм провал и ето и другите го виждат“, но може и да бъде механизъм, който да ме защити чрез вината. „Може и да съм сбъркала, но всички го правят“.
Усещам и чувствам
И ето кръгът се завъртя с всички тези познати усещания, които изграждаме в себе си и другите, докато порастваме и се адаптираме към родното си семейство, към социалната среда, детската градина, училище, университет… Усещания, които често преживяваме като болезнени, но с присъстваща функция в живота ни (в настоящето или принадлежащи на миналото ни).