„Само да стигна до пясъка и всичко ще се оправи“. „Да мине този изпит и ще се успокоя“. „Само да преодолея това препятствие и висчко ще бъде наред. Ще съм спокойна и водя живота, който искам“. Всичко това звучи чудесно – търпя малко, справям се и после – цветя и рози. Възвръщам спокойствието си и всички тревоги изчезват и се нормализират. Звучи адаптивно и доста естествено. Но какво, ако препятствията и събитията се нижат едно след друго? Какво ако между тях не успявам да намеря своя остров на спокойствие, или своята пауза на „нормалност“ в усещанията?
Тревожност
Тревожността е състояние, свързано с усещането за вътрешно напрежение и режим в състояние на „бойна готовност“. Организмът ми е „нарамил“ доспехите си и чака потвърждението за война. Единият ми крак е на прага на „бащината къща“, а другият е тръгнал към неизвестното, към бойното поле, където не знам какво ме очаква…
Въпросът, който се поражда в мен е дали не съм била толкова често на бойното поле, че да ми е трудно да остана „у дома“?
Често тревожността се свързва с миналия ми опит, с всичко, което съм преживяла и нося със себе си. Това е емоция, свързана с усещането за нервност, потенциална опасност, страх, „нещо лошо“. Тревожността е „генерална репетиция“ или подготовка на тялото ми за действие, за справяне или за режима „бий се или бягай“. В момента, в който изпитвам тревожност, в тялото ми започват да се „изливат“ хормони. Задействат се метаболитни процеси, които да ми помогнат да се справя с опасността.
Човешкото тяло е съвършен организъм, създаден да оцелява и да се справя и тревожността е част от инструментите.
Преживяването на тревогата
Но какво се случва ако нещо във възприятията на този съвършен организъм се измени? Ако не мога да се „справям“ с усещането за тревожност? Ако се будя нощем със сърцебиене и усещане на паника? Настоящия момент ли преживявам или съм се изнесла в „бъдещ имагинерен процес“, породен от миналия ми опит? Опит, свързан с преживяни трудности, в които не съм успяла да намеря за себе си подходяща подкрепа?
Ако знам, че лоши неща се случват, как да бъда спокойна? Това усещане за „справяне“ или перодоляване на трудност след трудност и оставянето на спокойствието и радостта на изчакване какво прави с мен?
Започвам да губя контакт със средата, с настоящия момент, със смеха на децата ми, с дъгата, с последното листо останало на клона на дървото. И остава самотата… Самотата на съществуването ми в света, в който опасността е навсякъде, а подкрепата е недостъпна. В този свят листото е предупреждение за идваща зима, в която ще съм постоянно болна. Смехът е предупреждение за буйна игра, която прераства в злополука. Дъгата е следствие на необратимото замърсяване и дейност на човека. Тъжно и самотно място, в което се чувствам неразбрана и липсваща за себе си и околните.
Тук и сега
Но ако бъда малко по-често тук с другите и опитам да намирам теб/него/нея, когато ида „там“ – в страховете си. Ако мога да кажа „Страх ме е“, „Помогни ми“, „Страхът ми е част от мен и аз го приемам, за него има причина“, „Страхът ми ме е превел невредима до настоящия момент“, „Това, че изпитвам тревога не ме прави „счупен“ човек“.
Ако знам, че мога да видя листото през очите на любовта и детското вълнение, значи вървя по пътя, по който мога да се доверя на живота и да бъда в настоящето.