Страданието и болката са неизменна част от човешкия път. Често опитваме по всякакъв начин да избягаме от тях. Наричаме тъгата неприятна емоция, а болката непоносимо усещане. Често първата реакция към децата ни, когато са наранени (душевно или физически) е : „Всичко е наред! Нищо ти няма! Нищо не се е случило!“. Болката и тъгата са трудни за понасяне, не само, когато ги усещаме върху нас, но и невъзможни да присъстват в живота на близките ни. Следствие на всичко това е изолацията, в която попада страдащият човек. Близките са там, но реално не присъстват. Това е моментът, в който всичко изглежда в повече. Усещането за заедно и сред хора, но сам.
Болката – независимо дали психологическа или физиологична е усещане, предизвикващо дисстрес в нашата система. Болката може да заема различни форми и има различни проявления, може да бъде хронична, както и остра. Болката може да бъде въпрос или отговор и се появява, когато влезем в контакт със средата. Болката предпазва нашата система от претоварване, „счупване“ или сблъсък. Тя ”ограничава“ и ясно поставя границите на възможностите ни да бъдем в контакт със средата и другите.
Първата и най-естествена реакция, когато боли, е желанието да спра да чувствам, да се изолирам и да избягам възможно най-бързо и най-далече от всичко. Болката е алармена реакция на организма ни и трудно понася пренебрежение. Тя подкрепя функцията ни за здравослвно функциониране. Болката е мостът отвътре навън, който разгръща пъстротата и богатството на нашите преживявания. Болката идва, за да разкаже своята история подобно на Шехерезада.
Какво тогава е страданието? Страданието това са механизмите, по които „се справяме“ с болката. Не винаги искаме или можем да слушаме тази приказка. Изключването, отричането, заобикалянето – всичко това е проявление на нашето страдание. Страданието е свързано с отказа или невъзможността ми да приема болката в живота ми.
Страданието е нашето креативно приспособяване към болката и нейните проявления. Страданието понякога се явява защитна функция, един вид опит за анестезия. Адаптивността на нас хората е толкова разнообразна, че формите за анестезиране са безкрайни. Такива могат да бъдат алкохолът, наркотиците, цигарите, хазартът, твърде много работа. Всичко, което има функцията да ни избави и да запълни болката – да я притъпи.
Страданието се поражда от невъзможността ни да приемем ситуацията каквато е и нашата съпротива да променим нещата. Напомня ми на първите ми уроци по плуване. Бях толкова ужасена от водата и невъзможността ми да я контролирам и да бъда спокойна в нея, че не спирах да движа краката си. Тук парадоксът беше, че колкото повече се съпротивлявах, въздухът не ми достигаше и усещах как дъното ме привлича и издърпва все по-силно.Чувствах се уморена, ужасена и безсилна. Вместо доверие, изпитвах паника, защото знаех че нямам изградените ресурси да се справя в тази ситуация. Моята адаптация беше отказът да влизам във водата. Един ден треньорът беше привикал родителите ми и ги посъветвал да изчакаме малко, тъй като прекарвам целия урок под душовете.
Понякога усещането ни за болка е толкова интензивно, че просто изглежда сякаш да нямаме ресурса да я понесем. Адаптацията към ситуацията е нашето страдание, защото това е познато и видяно като възможност. Не мога да понеса болката, затова избирам да я разкарам, да се откъсна от нея, да я отрека, никога повече да не я усещам, с което често идва нова и по-силна доза от болката. Един безкраен и безнадежден кръг, който никога не се затваря напълно.
Болката и страданието присъстват в човешкия ни път от първата глътка въздух. Макар и сурови придружители, те са винаги около нас, като ветропоказатели. Напомнят за всичко красиво, което имаме в живота си и преходността му. Изпращането на лятото не означава, че няма да има лято отново! Сбогуването с последното останало листо на дървото е само възможност и подготовка за пъврата пролетна пъпка. Вкопчването е нашето страдание, а пускането и доверието са надеждата за началото и новото, които имат място в живота ни. Защо никога не се питаме как не е честно да идва зимата? Просто знаем, винаги ще има лято. Имаме сигурността и знанието от нашите прародители, че природата следва своя естествен ход и всичко ще бъде наред!