Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Никола Вапцаров
Но понякога – понякога не е достатъчно. Понякога искаме да остане винаги и никога да не бъде „Сбогом!“. Искаме да няма сбогуване или то да е някак „леко“ и естествено. Да бъде романтика и поезия, а не драма и филм на ужасите.
Понякога казвам „До скоро“, а знам, че ще бъде „Никога“. Това прави възможността да се обърна и продължа по пътя си някак по-лесна, или може би по-възможна.
Кога се учим как да „затваряме“ дадена ситуация или да се сбогуваме с нея? Защо ни е нужно това? „Затварянето“ е професионален шаблон, но всъщност ако оставя две врати отворени едновременно е вероятно да стане течение. А понякога е невъзможно да стигна до следващата врата и да я отворя, ако не съм затворила предишната.
Често в нас остават недовършените ситуации. Тези, които усещаме като камък на шията си или като нещо, което сме забутали „Ей, там в далечния шкаф“. Проблемът е, че дори да не ги виждаме знаем, че там, в далечния шкаф, има нещо недовършено и то ни чака. Чака ни търпеливо и систематично. Тези неща от затворения шкаф обаче определят как ще организирам останалата част от дома си, защото там, има един пълен шкаф, в който не мога да сложа нищо нужно за мен в настоящият ми дом. И така, за да затворя една ситуация следва по някакъв начин да мога да кажа „Чао!“ или пък „До скоро!“ и някак вътре в мен да затвърдя, че само ако освободя ръцете си от тази ситуация мога свободно да се докосна до следващата.
Но как да сложа край и да продължа, ако не съм направила най-доброто? Тук идва моментът за осъзнаването, че не се сещам за край, който да е идеален, лек и безболезнен. Да, след края се ражда ново начало, но в края на края има край и той обикновено е съпроводен с тъга. Тъгата, че има край и надеждата за ново начало. Често скачаме бързо от един край, веднага в нещо ново, сякаш като механизъм, в който да отклоним поглед от слънцето, което изгаря темето ни вместо очите.
В края има нещо красиво – красотата на приемането, което ми напомня за красивите залези. Сбогуването е като залеза, красота, после тъмнина и накрая изгрев – но изгревът на нов ден. Ден, който започва отначало, понякога така далечен от предходния…. „А какво стана с тъмнината? Не обичам тъмно! Страшно е!“ Тъмнината е необходимото време и пространство, в което да сдъвчем или асимилираме изминалия ден или нашето сбогуване. Тъмнината е времето да се подготвим за следващия ден. Тъмнината е времето, в което не виждам, но може би сънувам. „Понякога ще идвам в съня ти!“ Тъмнината е обещанието, че ще бъда тук, докато ме помниш….
Сбогувам си, но си оставям мъничка шпионка, през която мога да надникна, когато имам нужда. Тогава ще си спомня, че мога да се сбогувам, но да имам теб, докато те помня….
Ситуациите в живота ни са като самия живот – имат начало и край. Въпросът е накъде е моят фокус – в страха от края или в удоволствието от живеенето сега? Разбира се, понякога единствената възможност е тази, която виждаме. Това не я прави по-добра или по-лоша, а възможна за нас.
Сбогуването е съпроводено с тъга и болка, също като раждането. Какво би било да празнуваме всяко сбогуване като раждането на бъдещо начало?
Понякога не е необходимо да знаем, а просто да бъдем – точно така, както сме – несъвършени, сърдити, крещящи, ядосани, тъжни, недоволни, недостатъчни, неопитни. Това ни прави хора, това е част от естествения интелект. До скоро!