В последно време ми прави впечатление как от всеки рафт в книжарницата и от всяко заглавие на статия ме наблюдава универсален наръчник за оцеляване в съвременния свят. Как да бъда по-добре, по-добра, по-слаба, по-здравословна, по-хармонична, по-богата или пък по-успешна. Как да изградя хранителни навици, как да изградя тренировъчен режим, как да спя по-добре, как да вляза във форма и така нататък. Мога да продължа да изброявам дълго.
Дали една от причините да виждам тези заглавия не е във фокуса? Фокусът ми върху по-добра версия на мен самата. Започвайки днешната статия фокусът ми беше върху моето усещане за изискванията към мен, за да присъствам в съвременния свят. Няма да се спирам върху научни изследвания и статии, а по-скоро върху своите преживявания. Как виждам аз съвременния свят?
С наличието на социални мрежи и „закачеността“ ми в тях навсякъде и по всяко време си давам сметка колко малко всъщност присъствам с своя собствен живот. Отвсякъде се усмихват хора, мои приятели и познати. Изглеждат щастливи, посещават интересни места, споделят свои успехи, някъде надничат тъжно и загуби, раздели, професионална реализация, но винаги изглежда балансирано.
Имам социални мрежи за всичко – за хобита, за бизнес, за професионални „клюки“, за бързо сменящи се действителности, за козметика, за приятелите. Цяла съвкупност от другите и техния свят – прозорчето, през което мога да надникна, защото са дръпнали леко завесата. Давам си сметка, че аз не се чувствам постоянно щастлива. Събота и неделя животът ми прилича по-скоро на борба за оцеляване с прането и домашните на децата. Преследват ме рачешки задачи, логически задачи, пропуснат материал от моя 4 клас и кривите ми ченгелчета от първи клас.
Според изследвания (казах, че няма да цитирам, но това е от едни учебници 😊) като хора ние имаме нужда от сравняване. Сравняването с другите е необходимо, за да можем да позиционираме себе си. Човекът е социално същество и има нужда да бъде сред „себеподобни“ за своето самоопределяне. В този ред на мисли, когато голяма част от информацията ми за другите идва от социалните мрежи, развиващи се динамично и идеалистично (рядко някой си качва целулита и качените килограми например или пък тъжната физиономия), то другите си живеят живота, а аз – „горката аз нищо не правя“. „Нищо не става от мен!“ „Никъде не ходя!“ „Нищо интересно не съм!“ „Пилея си живота!“ Толкова много неща се случват, а аз – аз съм извън тях.
Изпадането в тези усещания става някак автоматично и без да бъде подложено на критично мислене. Отивам на почивка, за да кача после някоя снимка. Това е капан! Толкова много информация идва отвсякъде и по едно и също време, че не остава място! Няма място за текущия момент, няма място за мен, няма място за асимилация на всичко това. Едно безкрайно скролване (даже не знам каква е българската дума за това). Без пауза, без почивка и почивката се превръща отново в скок в идеалния кадър! Ден след ден. Мога да науча много за другите (а дали?) и забравям да погледна в себе си.
В социалните мрежи успяваме да реализираме идеята на своя образ пред другите. Показваме хубавия си профил, хубавите си думи, моралните си позиции, красивата част на почивката, успехите си. А къде е мястото на лошото настроение, тъгата, неуспешните опити, некрасивите ни страни, завистта, срама… И ето, тревата на съседа не е просто винаги по-зелена – тя е зелена, а моята има жълти участъци и дупки. Значи нещо на мен не ми е наред!
Съвременният свят е динамичен и за да не изпусна, трябва да съм постоянно „включена“. Какво, къде и как става? Това има няколко естествени следствия за мен.
Не присъствам в настоящия момент пълноценно, поради постоянни прекъсвания.
Нямам време да обработя случващото се около мен.
Валидизирам и нормализирам „идеалността“ във всичко, с което скачам в неудовлетворението, тъй като идеалните неща, знаете как е – просто ги няма.
Неглижирам близките до сърцето ми хора, което пък след осъзнаването води до неудовлетворение отново.
Изгубвам себе си…
Гняв, срам, завист, самокритика…
Поне има чувства, но без подкрепа и саморегулация, настъпва изолацията.
И накрая не съм човекът, който искам да бъда и нямам живота, който искам да имам.
Освен ако…
Освен ако не си спомня, че искам да бъда човек, който има правото да не е съвършен. Понякога греша – често. Не съм постоянно щастлива и радостна, често съм тъжна и ядосана. Не винаги съм добре. Не всеки избор, който правя е правилен. Понякога завиждам. Не харесвам всичко в себе си. Нямам отговорите на всички въпроси. Аз съм просто човек. Понякога ми е трудно. Приемам се както съм днес