Комуникацията и общуването са неизменна част от човешкото развитие. Като социални същества ние хората се нуждаем от обмена, споделянето, предаването на мисли, информация и идеи един с друг. Нещо като взимането и даването, като вдишването и издишването. Вкарвам въздух от носа през тялото ми, взимам от средата необходимото. Изкарвам въздух, излишното и връщам в средата.
Къде е мястото на психотерапията във всичко това? Налага ли се да ходя на психотерапевт, за да комуникирам със средата? Често получавам въпроса „И какво правите, просто слушате?“ или „И какво ти харесва да работиш с луди?“ или „Кой ходи при непознат да си разказва историята?“. Моят отговор е прост, често хората идват при мен, защото са самотни. Е как самотни? – ме питат. Наблюдението ми е, че сме толкова самотни в преживяванията си, макар и заобиколени от хора. Често споделяйки, получаваме упрек, съвет, напътствие, мълчание, неразбиране, страх. Защо?
Определено не защото хората са лоши и никой не обича никого. Напротив. Когато сме емоционално ангажирани с отсрещния човек, обикновено цялото ни същество иска да помогне и да спаси или да направи така че другият да бъде добре, да бъде щастлив. За съжаление обаче понякога това е невъзможно. Не случайно лекарите не са най-полезни, когато лекуват собствени роднини. Да присъствам в болката на другия човек, когото обичам, да слушам дълбочината на тъгата му и чувството на безизходност често е невъзможно, когато съм емоционално обвързана с него.
Ето тук идва мястото на психотерапията. Да мога да присъствам с другия човек, да чуя неговата история. Без да го успокоявам, без да крие сълзите си. Ей така, човешки да стоя в това, в което се намира той или тя. Без да спасявам, без да давам решение. Знаете ли защо? Защото често нямам решение. Защото вярвам, че когато решавам вместо другия отнемам част от неговото достойнство и присъствие като възрастен. Спасявам го, а ние нямаме нужда от спасяване. Често нуждата ни е да не бъдем сами в преживяването си, да бъдем споделени.
Наскоро четох една книга, дамата споделяше, че психотерапевтът е един от малкото хора в живота на клиента, който винаги е на негова страна. Просто ние, не познаваме другата страна, виждаме света през призмата на споделеното в стаята и своите усещания и минало. Толкова е хубаво усещането да споделя нещо, дори и леко гадничко, което съм направила и отсреща да не получа вербален шамар и упрек, а любопитство и отразяване. Това ми дава възможност да стигна до онова безкрайно ранено място, обвито в срам и вина. Да докосна страха, че съм лоша, неправилна и неподходяща и да го погледна честно. В очите. Да видя сълзите там, моите сълзи. Понякога съм лоша, неправилна и неподходяща. Понякога там има една история, или няколко. Но вглеждането е възможно ако се чувствам подкрепена и вярвам, че мога да бъда каквато съм, без социалния си филтър.
Благодаря на терапевтите в моя живот, които позволяват да мога да докосна тези свои така ранени части и да ги изповядам. Да дам своето опрощение на себе си и да си позволя да бъда с по-малко вина и срам.
Отношението терапевт – клиент е толкова лично и неприкосновено. Обвито е в магията на човешкия контакт. Контакт, в който те виждам, чувам и отразявам без да те виня, съдя и „лекувам“.
Терапията е още много неща, техники, познания, но най-важното е човещината. А човешкото в нас е нашата любов отвън и отвътре. Психотерапията не винаги е лесна и приятна. Понякога е като изтощителни тренировки, от които нямам търпение да си тръгна, често с репликата „Никога повече“. И така до следващия ден. Защото ставам различна, тялото ми се променя. Това прави и терапията, променя понякога незабележимо, с малки стъпки, и с нежна ръка гали наранените ни части, скрити дълбоко. И „никога повече“ често е до следващия път…