Какво да напиша, когато не виждам смисъл? Какво да ти кажа, когато те усещам далече? Там, някъде в низините на моето очакване, близо до върховете на моето разочарование. „Страдам за теб, мое аз.“
Често, когато влизаме във взаимоотношение с любимия ние влизаме подготвени и подкрепени със своя опит, опитът на нашите родители и средата. Срещаме се, прегръщаме се, докосваме се. Два свята се поглеждат. Приближават се… Понякога има експлозия, раждат се звезди и комети. А понякога губят части от себе си, завинаги, безвъзвратно…
Как да се сблъскаме и да останем цели? Как да обичаме без да завладяваме? Любовта няма нужда от властване, страдание, лишения. Тя е просто там… или я няма.
Тя е пясък, който се изплъзва, когато опитам да го задържа в ръцете си, но се слива с тялото ми. Любовта е водата, която бавно се просмуква по пътя си. Път, който следва посоката на живота. Тя е времето, което не мога да спра. Любовта е онова чувство, за което живеем, мечтаем, бленуваме, творим. А може би е всичко това – инструментът за свързване с нас самите, с живота…
Готови сме да „продаваме“ части от себе си, да „изоставяме“ нуждите си, да измисляме безброй причини и условия за срещата ни с НЕЯ. Търсим я под дърво и камък и просто няма време да усетим и да я видим. Тя трябва да бъде сложна, изключителна и блестяща. Трябва да бъде съвършена….
А какво става, когато те обичам, но после ти ме нараняваш? Мозъкът се включва трескаво. Това любов ли е? Какво е любов? И ей така изключваме нея, слагаме я наказана в ъгъла. Опитваме да я измислим. Трябва да знам, да има определение, за да не я пропусна. И спирам да чувствам или забравям да слушам. Естествено любовта остава на изчакване, просто включвам друг свой ресурс -рациото. А рациото, то определено знае.
Любов е, когато:
- Другият мисли за мен повече, отколкото за себе си
- Другият иска да ми е добре
- Прави, така че на мен да ми е добре
- Винаги е там
- Кара ме да се чувствам обичана
- Пренебрегва себе си и собствените си нужди за мен
- Иска да е с мен постоянно
Еха! Това рационалното доста изстрадало звучи, много наранено.
Дали наистина искам до себе си някой, който мисли за мен повече от себе си? Какво става ако живея с очакването, че съм отговорност на партньора си и щастието ми е в ръцете на друг човек? Позволяват ли очакванията ми към любовта от партньора, той да обича себе си? Партньорът инструмент на моето съществуване ли е?
Често обличаме нуждата ни от обгрижване към наранените ни части като „любов“ и опитваме да запълним празнини от моменти, в които ни е липсвала такава. Създаваме план за реконструкция на миналото с главен изпълнител нашият партньор и с главен надзорник „Аз“. В хода на тази реконструкция обаче често става ясно, че изпълнителят и обектът са в различни държави. Надзорникът (Аз) пътува често и не отделя достатъчно време нито за комуникация с изпълнителят (нашият партньор), нито за обекта (нашето минало) и идват умората и разочарованието. А любовта? Тя е някъде там на изчакване.
Искаме да вкараме в системата отвън нещо, което липсва отвътре. Любовта е свободният обмен, движението на нашата енергия. За съжаление никой не може да ми я „даде“ наготово, ако я нямам отгледана в себе си – чакаща и готова за обмен.
Голямата крачка във взаимоотношенията е връзката „Аз – Любов“. Тогава можем да изградим връзката „Аз – Любов – Ти“ . Тя се чувства различно от „Аз – наранени части – Ти“. През любовта се свързваме с благодарността и умението да си дадем нещата, които не сме получили „някога там“ и това е лечебен момент, освобождаващ толкова много огорчения.
Животът ни като човешки същества е толкова труден без любов! За нея сме готови на всичко… Само малко да имаме онова безценно усещане – да бъдем обичани.
А любовта? Любовта е просто любов – ей така достатъчна. Няма нужда от въведение и усложнение – случва се. Любовта не е свързана с покупко – продажните отношения на първичното привличане. Мога да те обичам като човешко същество и това е достатъчно. Без секс, без пол, без предразсъдъци. И това е валидно, тя просто не подлежи на нашия разсъдък. Живее си кротко, ей така – без много мислене. Нашето мислене търси обяснения, причини. На любовта не трябват такива. Любовта знае кога е достатъчно. Тя просто носи мъдростта на докосването, близостта, свързването или с други думи мъдростта на живота.