„Най-важното е да си добър човек!“ – помня думите на мама към мен и вярвам в тях. Но никой не ми поясни към кого да бъда добра и как изглежда „добрия човек“.
В детска възраст ясно поставяме границите на „добро“ и „лошо“ и те оставят една позната територия, като онази игра, която играехме навремето с много имена (Кър, Бум). С две думи правоъгълник с четири бази в краищата, в който се движехме по правила и имахме своето убежище и сигурно място.
Пораствайки, прилагах моите създадени в детството познания, относно добро и лошо, но се оказа, че светът на порасналите е триизмерен, а моят е останал двуизмерен, и така моята сигурна база се изкривяваше, бягаше ми, даже често не я виждах, пропусках я и бях гневна. Защо съм „добра“, а не се чувствам никак добре?
Това ме доведе до много и фундаментални въпроси. Какво означава да си „добър“? Може би да помагаш на околните? Или пък да отстъпваш?
В българския език има един такъв израз: „Той е добър човек, и на мравката път прави“.
А къде е моят път, ако вечно се притеснявам да не настъпя мравката, която може дори да не съм видяла? Добра ли съм към себе си, ако не поглеждам навътре, към моите нужди? И тогава се получава това противоречие, в което се налага да избирам между себе си и своя комфорт и този на мравката (тъй като не винаги е възможно едновременно да съм в комфорт със себе си и да не преча на мравката). Този избор не е еднозначен и тук е важният урок, тук идва триизмерността, свързана с преценката.
„Не ми се излиза, но ще ида – обещала съм“, „Имам нужда от почивка, но не мога да си взема, за да не товаря колегите“, „Няма да се разправям, защото съм добър човек“.
Няма правило, съвет или алгоритъм за действие. Каквото и да избера – има своята цена. Триизмерността се състои в моята зрялост да приема избора си и цената, която идва с него. Тогава няма противоречие, знам защо съм избрала себе си, или защо съм избрала мравката.
Е, особено в съвременния свят цената се характеризира с инфлация. Инфлацията ще е във връзка с моята опитност, моето минало, родителите ми, възпитанието ми, натрупването… Изборите не винаги са лесни, а цената справедлива. Това изтощава крехкия баланс на съвременното ежедневие. Гняв, неразбиране, неудовлетвореност, липса на комуникация, вина – всичко се завърта в центрофугата на решението.
Задържането на енергията навътре е вероятен бъдещ взрив и като такъв се характеризира с голяма ударна сила и липса на прецизност. Избухвам и вече няма значение къде, пред кого и колко.
А всъщност съм „добър човек“?